7 Земният <живот> на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дни на наемник?

² Както на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,

³ Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.

⁴ Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам-натам до зори.

⁵ Снагата ми е облечена с червеи и пръстни буци; Кожата ми се пука и тлее.

⁶ Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.

⁷ Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма вече да се върне да види добро.

⁸ Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.

⁹ Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята {Еврейски: Шеол, т. е. гроб, яма, ад. <И така в цялата книга на Иов.>} няма да възлезе пак;

¹⁰ Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.

¹¹ Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.

¹² Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?

¹³ Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,

¹⁴ Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;

¹⁵ Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.

¹⁶ Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.

¹⁷ Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,

¹⁸ Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?

¹⁹ До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?

²⁰ Ако съм съгрешил, що правя <с това> на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегота на себе си?

²¹ И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемаш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.